Блогът на clari :: До безименната крепост на платото "Стражата" и обратно

Постинг

24.06.2008 20:59 - До безименната крепост на платото "Стражата" и обратно

Автор: clari Категория: Туризъм

Прочетен: 3656 Коментари: 5 Гласове:

Последна промяна: 24.06.2008 21:08

Добре я бяхме намислили, но тя каква излезе...

С този неточен и нескопосан цитат от "Вождът на червенокожите" на О"Хенри започвам описанието на един леко трагикомичен, но запомнящ се поход.

След прибързаното и необмислено решение да избягаме от София и висящия над главата ни ремонт, в събота след обяд се оказахме в къщата ни в Стомонеците, в Габровския Балкан. На следващия ден сестра ми беше организирала екскурзия до "Витата стена" с горе долу следния примамлив план:

1) Събиране на групата в 9.00ч. в един от крайните габровски квартали
2) Изнасяне с колите до с. Здравковец /или Здравковци - бъркат ми се малко/, в близост до което имало хубаво езеро
3) Час и полвина преход до крепостта на Витата стена /платото не случайно се казва Стражата/
4) Връщане до колите за същото време
5) Пикник до езерото с потенциал за слънчеви бани /къпането било забранено/

Добре звучи нали?

И така тръгнахме

В 9.30 бяхме на мястото на срещата, където ни чакаха приятелката на сестра ми със семейството и баща си, който щеше да ни служи за водач. Началото беше чудно. Хубаво време, широка пътека, ведро настроение.

До първите драки след полвин час. Пътеката извеждаше до едно сечище и от там продължаваше в друго направление. Изправихме посоката като се ошмулихме в един гъсталак от "келяв" габър.
- "Много долно нещо" - по думите на дядо Койчо - водачът

Долно и още как. Освен нискостеблен млад габър пространството е изпълнено с шипки и други бодливи трънаци. Но малко препятствия са добре дошли - нали сме пътешественици. Едва ли някой друг от групата се е идентифицирал с Хайръм Бингъм - откривателя на Мачу Пикчу, но за мен аналогията беше почти директна /още повече че носих мачeте, което юнашки размахвах/ и приятна.

Излизането от драките беше освежаващо усещане и след кратка пауза продължихме през поляните.

Една пеперуда се влюби в Ивко - големият ми племенник. Погледнете очилата му!

Но след това го изостави и се прилепи към Гошо /зет ми/ и после към Влади /синът ми/. Лека ...пеперуда...

Този път е на върха на пръстите на Влади

Последвалият преход беше най-приятната част от пътуването. Широки поляни, мека трева, ухаещи билки, а и ГЪБИ

Още половин час и видяхме крайната ни цел - крепостта.

И точно тук пътеката свърши. Следваха познатите гъсталаци от келяв габър. Вече с по-малък ентусиазъм влязохме в тях.

Броденето в шубрака малко ми се губи като описание. Тягостно промъкване през тръните, сечене, извъртане, на моменти пълзене, при което голямата раница на гърба ми определено не помагаше. Краткотрайно измъкване на малка полянка и после пак в драките. Закачане, сечене, провиране, съпроводено с мърморене. Шесте деца /на възръст между 10 и 19 г./ се държаха много юнашки. А и по-малките се провираха по лесно. "Не случайно пигмеите живеят в екваториалната джунгла" - мислех си аз, докато тресях като слон вкопчилия се в мен трънак.

Мачетето вършеше полвинчата работа. То е измислено за тропиците, където растителността е влажна и мека. Сухите тръни и клечки главно отскачаха към лицето ми след юнашките удари.

Естествено общата нервност се покачваше с времето. Почивките ставаха все по-чести, а целта се размиваше. На всичкото отгоре май и водачът обърка посоката, така че след полвинчасов преход се озовахме поразително близко до мястото, откъдето бяхме влезли в гъсталака. Поне това бе една от хипотезите за местоположението ни.

Но нали сме опитни пътешественици или най-малкото сме гледали Discovery. Едно от "децата" /на 19г./ се покатери на едно дърво и видя къде се пада крепостта. На около километър разстояние в почти противоположна посока на тази, на който бяхме тръгнали.

Още един километър в трънака. Мярна се мисълта за връщане, но беше бързо прогонена. И отново в шубраците. С времето се научихме да избягваме поляните. Влизането и излизането от шубраците е най-трудно. Радост видя сърне, а пресните следи от глигани зачестиха. Появиха се и големите дървета, които дядото си спомняше.

След не много време достигнахме крепостта или поне това което бе останало от нея. То не беше много. Тя никога не е била разкопавана, доколкото знам дори и сондажни разкопки не е имало. Цялата е покрита със същия "келяв" габър, с който се бяхме борили.

От времето в местния исторически музей ми е останал споменът, че създадена като част от охранителната система на Византийската империя по Дунава и Стара планина по времето на Юстиниан I през VIв. /Бъзльото, както го наричаше една археоложка/ Май че, по времето на Второто Българско Царство е била въстановена и използвана. Но за горните факти не съм никак сигурен.

Над един иманярски изкоп имаше изхвърлена малко керамика. Взех няколко дъна, стени и дръжки на съдове, които мисля да проуча тези дни. Тънкостенна керамика, изработена на грънчарско колело, вероятно в периода XI - XV в. Но отново не съм сигурен.

Това е част кулата на входа или по-точно запазената и основа.

Входът е доста широк, а от двете му страни са остатъците от доста масивно укрепително съоръжение с поне две отбранителни кули. По-навътре има и основи на къща с две помещения.

Но аз малко се отклоних от темата. Видът на крепостта предизвика всеобщо /или почти/ разочарование. Филмите и грозните реставрации са научили повечето от нас да очакват постройки в стил Дисниленд и реалността на нереставриран обект отблъсква. Още повече след два часа из драките.

Излязохме на скалите. И там ...

За връщането няма да пиша. Беше три пъти по-лошо от отиването. И накрая вместо пикник до езерото се добрахме задъхани до колите, метнахме се на тях и отпрашихме.

Но въпреки мрънкането съм изключително доволен. Само ме е яд, че не можах да разгледам както трябва крепостта.

FIN